На един приятел, с възхита за смелостта и проявената твърдост

Срещнах те някъде, в тихата вечер.
На улица малка, в клавишния град.
Природата кротко, заспиваше вече.
Есенна вечер, жълт листопад.

Вървяхме замислени, с тебе в нощта.
Вглъбени в нещо,  ръка за ръка.
КЛавишите тракат, звучи песента.
Разнасяше радост и мъка.

Стон, ти потръпна и каза:
"Знаеш ли? Още имам страх.
Не мога, навън да изляза."
"Къде си?" Неловко попитах.


СВят на надежда, свят на мечти.
Изход от мрачна реалност.
Неистово искаш, да полетиш.
Към Слънцето, радостно, волно.


Приказно беше-  цветя и усмивки.
Водачът е благ и смирен.
С ритуали древни, той те пречиства.
Но душата ти, попада в плен.


Твоята воля и истинска същност.
Искаха с тормоз да пречупят.
Ти си бунтовна, ти си различна.
"Спрете!! Още мога да мисля!"


Грабна детето, измъкна се тайно.
Превърна се в нощен беглец.
"Анатема", казаха, братята мрачно.
Преследване бясно, в малък градец.


Далеч в Балкана, селото китно.
Спретната къща, градинка и двор.
Детенце прохожда, палаво , мило.
Мама се смее, в душата простор!

страхът е спътник често
в човешкия живот
но вярвам,че сърцето
на Истината е кивот...

рано или късно
проговаря то
и мрака се разпръсва
светло е отново...

рани и тревоги
Лъчите изцеляват
Слънцето прогонва
болката от душата...

благодарско, крилати приятелю :)

от мене песен, за гуд найт

http://www.youtube.com/watch?v=sb9WXlNJttk

не е в твой стил, но в тази песен сърцето си открих :)

Човек винаги може да си смени стила, на музика поне!
Бас, стихът е за всички хора, за мен включително, преживели тежък отрязък от съдбата.
Убеден съм, обаче, че този отрязък ни калява и подготвя за следващите етапи.
Надяваме се на по- доброто... Чакаме... Слънцето.

Водите на планетата завират;
от дълбините океански медузите изплуват
и растат, оплитат всичко, жилят и се стелят
във кърваво-оранжева желирана вода.
Сега е късна есен, сутрин слънцето
издърпва нощните воали от земята
изпива всяка капчица роса, докато сажди падат
сухи, черни над полята.
А после, вдигната от сън, мъглата,
кълби се в облаци сърдити
и се излива невъздържана
в порои мътни и разюздани.
Дъждът не носи радост, а тревога,
множи не кълнове зелени, а зарази.
Когато, уморен от светлината,
денят си тръгне и прекрачи планината -
лилаво-тъмносиня сред оранжевия огнен залез,
пристига тъмна нощ. Не е зловеща, просто тъмна,
защото с меко кадифе покрива ранената земя.
Настава хлад, в дома си всички се прибират
и нервни пътища отдъхват от бремето на фарове и изгорял бензин.
Щъпукат таралежчета в тревата,
очета блещят дребни твари,
пред тебе пухкава опашка
внезапно се размахва и се шмугва
сред тъмното от другата страна на пътя.
Реките бяха пълни миналата зима,
дърветата - отрупани от цвят и плод
през пролетта и лятото,
градините, нивята - пребогато
дариха хората със своята реколта
през златна есен-закъсняло лято.
Сега почива нощем всичко туй,
на тъмно гуши се сред топла нощ,
заспива и се буди неспокойно
сред слабата прегръдка на остарялата планета.
Сънищата се роят - предвестници на мрачната прогноза: зелената планета затрупана е в прах,
а слънцето жестоко, ярко свети.
Мушици, пеперуди пременени към него втурват се
но скоро падат от гнева му изгорени.

Но ме учудваш също, много ме учудваш! Абе , ти да не си от родата на Боб Дилън?
Я виж неговото парче :"Страшен дъжд ще падне".
Знаеш ли, твоята творба, ще я изпратя на срещата на Великите сили в Копенхаген, на срещата за оправяне на околовръстната среда.
Много, много силно! Благодаря!

и аз така мисля и се надявам, да...за по-добри времена.
а ако те не дойдат
сътворявам си ги сама :)))))
Слънцето, о, да, аз постоянно го чакам.
и не допускам да дойде зима
само слънчице да има
:)

но не се учудвай - от къде мислиш ние, дъртите вещици, събираме материали за разказчета - нали обикаляме по цяла нощ на метлите

Да си пишем стихове за забава.
То времената, няма да ги променим.
Ако можем, ние да се променим!
Затова откакто съм поет.
Не ругая всичките наред.
Паузи, логични правя.
"Пиян дано аз забравя."
Какво позор е и какво слава!!