Влязох в парка, на разходка.
Бягам от горещина.
Привечер, вървя си кротко.
Наслада, мир и хладина.


Поглеждам, хората спокойни.
Забравили за дневните тегла.
Говорят, движат се свободно.
Очакват трепетите на нощта.


По даден знак, пейзажът се променя.
Странна гледка, открива се пред мен.
Баба пъргава, подтичва, устремена.
Огромно куче, тегли  без да спре!


Втрещих се. В смут изпаднах!
Някой слаб, ще дойде до амок.
Полека-лека, посъвзех се.
Поразгледах, страшния булдог.


"Мила бабо", аз се обърнах.
"Какво ще правиш с този звяр?
Нима козичка, ти си нямаш,
А бориш се с тежкия товар?"


"Имах, чедо, как да нямах.
И козички и овчици.
Но всичко това, уви, зарязах.
Дойдох да гледам, свойте внуци.


Гледах, гледах и накрая.
За награда, пес получих.
Да влача тая проклетия.
Внуците- в дискотека "учат".


Куче лае, баба дърпа.
Кой- кого, въпрос на чест.
"Недей бабо, се предава.
Победител ще излезеш днес!

Като отиде внучето при другата баба, кучето остава при мен. Добре че е мъник :)

Мамчето!

Така, обаче това беше дъх-отнемащо- на баба куче,от Баскервилска порода!

Това е силата на изкуството...първо пишеш, после идва музата, в случая Мамчето!

Приятна седмица!