Скъпи приятели, не съм го очаквал, но се случи.Въпреки каузата, въпреки дискусията, напук и на празника. То не пита кога, къде, кого.Просто те хваща за гърлото.До теб гледат съчувственно, умуват  и се прекръстват:"Боже, дано не съм следващият!" Не ви го пожелавам. Преживях го...Няма милост!

Лени! Вик нощта продра.

Утрото се спря.

Слънцето...Да грее или не?

Луната...Тайнственна.

Цветята тръпнат в очакване.

Сърцата в лазаркини трепкат.

Надеждата сладка, предвкусвана.

Пъпките на път да се разпукнат.

Но всичко онемя.Затаи дъх.

Ведрина. Без полъх.

Буря, в душата на майката.

Безмълвно, лицето на тълпата.

Медици носят тялото.

Момичето изпаднало в несвяст.

"Лени! Говори, моля те."

"Мамо, не бях виновна аз."

Напразни са усилията.Нахалост.

Думите не заместват мъката. За жалост.

По дяволите мерките,

                       комисиите,

                        фойерверките.

Всичко сля се с него.

Жестоко и слузесто.

Митичното, космическо

                                        ТО.

То души живота.

Обвива го с отровен повет.

Дъхът му взима, смъртна квота.

Накрая, мъх залепва. За спомен.

Заб."People united, will not be ignited!"   Terry Ptatchetт