На едно момиче, влюбено в тях.Поздрав на Канада от реката.На всички български чеда по света. Бъдете здрави!

Реката удря побесняла.
Клокочи, съска тя, от злоба.
Върбата стара се не дава.
Снага наклонила към гроба.

Смъртта и чака пъргавелка.
Рекичка малка беше, жалка.
Потоци жадни се към нея стрелкат.
Сега е буйна, властната весталка.

Решила твърдо, с палеца надолу.
Живота на върбата, тя да вземе.
Без отдих, блъска свойто чело.
"Предай се!Съпротивата сломена."

Поклаща гневно старата върба,
Снагата мощна, дългите си клони.
Непреклонна в своята съдба.
Изпраща иронични си поклони.

"Снегът топи се. Още два-три дена.
Потоци пенести...ручейчета ще изчезнат.
Без ярост силна, ще бъдеш укротена.
Миличка, ориста е предрешена."

Макар надвесена, насред реката.
Възкликваш:"А-ха! Още малко и ще падне!"
Дървото старо, свързано за ската.
Не смята в уплах да изпадне.

Върбата знае, мъдростта попила.
Минават бури, ураганни ветрове.
Но коренът държи със страшна сила.
Приведена от болка, но не на колене.
----------------------------------------------------
Така е нашта майчица България.
Обрулена от мръсни ветрове.
Стотици удари по нея се стовариха.
Но тя държи и храни синове.

Левенти, смели, в битките калени.
Ще скочат храбро, дойде ли врага.
Нима не виждаш, как са построени.
На добрия с добро, на лошия - врата.

Това бе приказката за върбата.
Ще оцелее ли след днешно зло?
На реката, подрязаха крилцата.
Ще потече по старото русло.

Но съмна вече. Денят е мрачен.
Дъждовно, хладно. Неприятно.
Ушите ми бучат. Шумът все грачи.
Вълната удря ме стократно.

До нея бях. До нея спах.
Спомен детски, миг върховен.
О, миг, поспри! Аз пак извиках.
Но виждам, че си лист отронен.

Реката гръмка е моята прокоба,
Тече си тя и всичко се мени.
Променяхме се бавно, но без злоба.
Очакваме спокойно, сивите си дни.

Когато някой ден, синджир- съдба.
Натежи от дни, надолу те повали.
Спомни си старата, наклонена върба.
С тебе да посрещнем бури, хали.

"